Нахутът - нова мания в нашето растениевъдство
Фермерите се насочват към растението, защото издържа на суша и горещини
Публикувано на: 06.03.2018

Интересът към нахута в България рязко се е повишил и постоянно се увеличават площите. Това старо културно растение се отглежда от най-малко 4000 години. Културната му форма Cicer arietinum произхожда от Югозападна Азия (Мала Азия).У нас вероятно е пренесен от древните гърци и римляни.

 

Отглежда се заради семената, които имат високо съдържание на белтъчини, въглехидрати, мазнини, целулоза.
Брашното от нахут е богато на минерални вещества, витамин В (фолиева киселина), манган, желязо, магнезий, сяра, съдържащи аминокиселини фосфорни съединения, които са важни за организма.

 

Поради това семената на нахута се употребяват от хората за пряка консумация като страгали, леблебии, за приготвяне на нахутена мая за хляб, гевреци, различни сладкиши, халви, локум. Покълнали се прибавят към различни салати, а високото им белтъчно съдържание ги прави заместител на месото във вегетариански рецепти.

 

Като бобово растение, нахутът е отличен предшественик за много култури и в това отношение не отстъпва на най-добрите бобови по количеството на биологично усвоен атмосферен азот, с който обогатява почвата.

За България нахутът се очертава като ценно културно растение още и поради високата устойчивост на почвено и въздушно засушаване и висока температура.
По данни на FAO – 90 % от площите с нахут и 75 % от производството на семена са в страни с ниски валежи. По тези показатели той превъзхожда останалите едногодишни бобови растения. Нахутът ги надминава и по студоустойчивост. Развитите растения издържат и не измръзват при – 8°С.

 

Според проф. Г. Койнов „Към почва нахутът не е много взискателен. Той се помирява и със сравнително по-леки и дори песъчливи почви, в които има достатъчно хранителни вещества и вар.”
Особено подходящи за него са различните видове черноземни почви в Северна България и Добруджа. Сега нахут се отглежда и в Старозагорско, Ямболско, Сливенско, Пловдивско, Бургаско и други райони.

 

Площите с нахут в света са около 11 млн. хектара. Най-големи са  Индия, Пакистан и Бангладеш. Значителни площи с протеиновата култура има в Испания, Мексико, Мароко, Алжир, Турция, Тунис.
В България нахутът през 2004 е 45 хил. дка, 59 хил. дка през 2005 г., 52 хил. дка през 2006 г., 24 хил. дка през 2015 г., 47 хил. дка през 2016г.
Очакванията за настоящата 2018 г. са площите да достигнат над 1 млн. дка.

 

Добивите варират в зависимост от почвено климатичните условия, технологията на отглеждане, устойчивостта на растенията към абиотични и биотични фактори.
В страната средният добив е около 200 кг/дка, но в някои стопанства са получени 300 – 350 кг/дка, а в опитни площи – до 400 кг/дка.

Нахутът принадлежи към сем. Fabaceae, род Cicer, от който са известни 45 вида, в т.ч. 35 многогодишни, 8 едногодишни диви и един едногодишен културен вид - Cicer arietinum.

 

Кореновата му система е изградена от главен корен, достигащ на дълбочина в почвата 80 – 100 см и странични корени, разположени в по-горните почвени слоеве на дълбочина 30 – 40 см.
Върху корените се образуват грудки в следствие симбиозата между азотфиксиращата бактерия Bradyrhizobium ssp. Cicer и корена.
Стъблото е тънко, здраво, изправено, разклонява се в основата, като някои от разклоненията достигат височината на централното стъбло. На височина достига 40 – 75 см.

 

Листата са текоперести с 5-15 дребни листенца с елептична или обратно яйцевидна форма, назъбени по периферията. При тъмносеменните форми стъблото, клонките и дръжките на листенцата са с антоцианово обагряне.

Цветовете са разположени поединично в пазвите на листата. Оцветяването е в бяло, розово, розово-червено, червено, виолетово, жълто-зелено, синьо-виолетово. Има корелация между цвета на семената и на цветчетата.
Прашецът и пестикът узряват преди отварянето на цвета и оплождането е самостоятелно, без намесата на опрашители (насекоми).

 

Плодът е боб  (чушка, шушулка) при узряване със сламеножълта или кафява окраска. В един боб има 1-3 (2) и много рядко 4 семена. При узряване бобът не се разпуква.
Стъблото, листата, дръжките на листата и цветовете, както и бобовете са покрити с гъсти жлезисти власинки, които при зелените растения отделят ябълчна, лимонена и оксалова киселини. Свежите растения са светло до тъмнозелени.

 

Семената са разделени по формата им в три групи: с ъгловата форма – тип „деси”, с форма на агнешка (овнешка) глава – тип „кабули” и с форма на грах – тип „сферичен”. Най – разпространената форма е тип „деси”, на които се пада 82 – 85 % от световното производство.

 

В следващ материал ще разкажем за изискванията на нахута към климата и почвата и как се избира сортът.